Властелинът на планината – част четири


След като тримата герои се събудиха в абсолютно нова реалност ВОДОПАД, ВЕРТИКАЛНИ СКАЛИ И ОТВЕСНИ ДЕРЕТА и установиха, че се намират на единственото в района сравнително хоризонтално местенце от няколко квадратни метра, разпънали своите чували, все още топли и сякаш намерили Оазис сред безбрежната пустиня, простирайки поглед в радиус от 20 30 метра С АБСОЛЮТНА СИГУРНОСТ УСТАНОВИХА колко голяма рядкост е в района да намериш по-нестръмно място за тези три чувала и колко малко вероятно е да са оцелели, защото и тримата, въртейки се цяла нощ в техните сънища и мечти не се бяха подхлъзнали в дерето!  Те някакси без да мислят в дъното на душите си осъзнаваха колко трябва да са благодарни затова, че не валя през нощта, че са намерили това кътче на благословение и благоволение предоставено от вселената точно, когато им е трябвало – в края на техния мъчителен преход и на път за хижата, КОЯТО ВСЕ ОЩЕ СЕ НАМИРАШЕ САМО НА 200 МЕТРА разстояние, а във времето: 22рия час от техния вълнуващ преход..* * *В планината нерядко се случва човек да си помисли или да види, че нещо е наблизо, а когато се опита да го стигне да се изненада! Както и повечето прогнози са невалидни!!
* * *
Неразртъркали още гуреливи очи, без обичайното кафе сутрин, от дума на дума от изречение на изречение, поглеждайки си телефоните им се искаше да споделят щастието със своите половинки. И тримата си помислиха дали да се обаждат или е твърде рано сутринта. Господин Н установи, че телефонът му няма обхват към А1, докато Господин В съвсем неволно натиска три пъти един бутон в бързината а и така, съвсем изключил, че преди година го е програмирал да изпраща SOS 🆘 сигнал, абсолютно не подозирайки, че това вместо да зарадва неговата половинка в живота ще изпрати сигнал със запис на водопада. 
Още по-малко подозирал, че тя ще си помисли, че наистина тримата господа са в абсолютна беда… Съвсем адекватно на подадения сигнал ще се обади на 112, ще даде телефонните номера на другите господа, тя се обади на другите две дами разбира се също, разтръбявайки навред, където падне този  НЕистински повтарям 🆘сигнал…. ..  ..
Всички включени в тази верига от оповестяване няма да имат вече нужда от кафе за да се събудят, защото ще възприемат нещата сериозно и наистина ще си помислят, че тримата господа, които се смеят около водопада, неподозирайки такъв ред от събития след натискането на спасителния бутон в грешка, са в реална опасност. Професионалистите ще се опитат да се свържат с трите номера, господин В ще комуникира с неговата половинка да даде обяснения и да изглади нещата, но тъй като сигналът за опасност е вече бил запуснат, господин С ще получи две последователни обаждания:
А) едното от планинската служба на гр. Карлово
Б) другото от дежурния полицай в град Казанлък. 
Нашият герой ще успее за много кратко време да убеди служителите, че това е фалшив сигнал, сигнал погрешно пуснат. Не след дълго и при 112 ще разберат, че това е фалшив сигнал наистина и че “жертвите” на технологиите и комуникациите са само отново символично да споменем САМО на  200 метра от хижата, освен това в отлично здраве и кондиция. 
Ура! Браво за готовността. Дано не се налага да ги тестваме отново всички се надяват 🙂
След по-горните следствия от погрешното натискане на бутона три пъти и възпроизведения SOS сигнал, и тримата герои се събудиха като кукуряци дори и да не бяха пили никакво кафе ☕
 Те все още не можеха да решат, дори на дневна светлина, дали да тръгнат обратно нагоре по реката, с което щяха да се удължи пътя им към хижата или пък да се пуснат в бездната надолу по реката, където беше най-краткия път и наистина само на 200 метра!! 
Господин В и С решиха да тестват да проучат надолу, но без тези, олекотени от изчерпване на хранителните ресурси вече само 15 килограмови раници, защото все още нямаха енергия за излишни ходове. 
Тук е мястото да направим препратка към онзи случайно намерен неразопакован XXL 🥐 кроасан, който господин Н беше намерил на първата почивка в началото на разказа (част първа) и беше прибрал прилежно в раницата си въпреки учудването на останалите, изглеждайки абсурден в техните очи в онзи не дотам далечен момент от предния ден. Сега обаче дойде време да захапе кроасана, четейки за съдържанието му, омаловажавайки наличието на палмова мазнина, както и всякакви консерванти, набухватели, гума гуар,  ксантанова гума и др. Възвеличавайки бързите калории, усещайки как започват да се усвояват и да му дава сили, той си помисли колко щеше да е хубаво ако беше пил едно кафе, но кафе нямаше на водопада. Само спомените за барчето в село Тъжа и човекът, който псуваше готвачът заради неговата чалма се въртяха в съзнанието на господин Н.
 Може би имаше все пак някакъв плацебо ефект, защото гладкомускулните влакна по неговата храносмилателна система започнаха да получават тонус и в резултат на това той започна да търси къде сухи къде мокри кърпички 🙂 изчисти токсините от предишния ден с няколко напъна 👎, погледна надолу към бездната И ЧУ другите да викат сякаш от 100 метра разстояние, но разбира се това му се струваше като шега, особено след преживелиците с фалшивия сигнал 🆘. Другите двама се появиха след около десетина минути усмихнати и го увериха, че не е възможно да се премине надолу по реката и да се стигне до хижата дори и без раници пак е невъзможно!!
Събраха партакешите набързо, и след няколко още детоксикиращи напъна се изстреляха вертикално нагоре и казаха чао на водопада, но никак не беше лесно нагоре с тези пусти раници! Движеха се с половин километър в час, нинджата пак цепеше напред. Сред пъстроцветните листа се откриваха следи от детоксикация на планински кози, а по-нагоре дори и на коне. 🐐🐏🏞️Господин Н случайно си помисли, че този трак, който “правилно” ги преведе според GPS системата през водопада и надолу по дерето вероятно е бил генериран на гърба на някоя планинска коза, която си е знаела перфектно  пътя по реката надолу към хижа триглав. Той си помисли също, че този перфектен път за планински кози е бил при предаван от поколение на поколение и най-накрая дори е успял да се интегрира в електронните устройства на хората, които цъкат нещо в ръка🤳 и така те да имат привилегията да опознават козите пътеки и да ходят в стъпките на тези красиви,  превъзхождащи хората в тези обстоятелства, мили животни:)
Преодолявайки около пет-десет почивки със сериозни запъхтявания, очите на тези смели пътешественици започнаха да долавят някъде там високо над скалите и над гората пробиващи слънчеви лъчи… Душите им започнаха отново да се стоплят с надеждата, че скоро ще излязат на по-равно. . 🙏
Разбира се господин В сряза пръв лентата в това последно изпитание “нагоре” , като скандираше пред другите, употребявайки думата “КЪР”, другият господин също се включи и започна да се спряга това слово, опитвайки се да изрази своето отношение към ситуацията с водопада и “козята” пътека. Господин Н обаче чуваше тази дума по циничен и неправилен начин и я свързваше с някакви псувни. Възмути се и каза на господата, че трябва да говорят по прилични неща!! Сканиращия пък се възмути от негова страна и възкликна “Ти пък голям е естет си станал!” При всички положения недоразумението се изчисти, когато слънцето ги огря и стопли техните отношения. Вече виждаха хижата, но на дневна светлина и всичко беше различно. Техните души се изпълниха с позитивна енергия, дори си взеха и една поука. 
“Внимавай какви думи изричаш в планината и какво предвиждаш, какво си пожелаваш, защото и шегата може да стане истина, най-теоретичната хрумка също, а може и обратното както и по-лошо и невъобразимо!”
Все още се чудеха как е възможно през нощта да са имали толкова голямо доверие на технологиите и специално на този “кози” трак! Радваха се на гледката и умерено вървяха по правилния път, усещаха невероятен баланс с природата след изпитанията, които бяха преживяли в нея. От време на време изпадаха в дълъг и неконтролируем смях, припомняйки сами на себе си за тази невероятна наивност, която са имали през нощта ходейки обаче в обратната посока вече. Не след дълго се озоваха в хижата и видяха в кухнята на масата как големите манатарки се усмихват на господата, които са ми бяха казали къде е най-голямата манатарка на достолепния старец с красивата риза. Освен вкусната супа решиха, че трябва най-сетне да пийнат по едно кафенце по стар турски обичай. Заприказваха се с готвача отвън, на така добре разположените на слънчева светлина маси дървени маси на открито, пред хижата. Обясниха и на него за своите познания по гъбарство, почерпени от Фейсбук, а той ми каза, че не знае за какво става въпрос и че най-сигурно да си берат Сърнела по това време тя е най-сигурно, че се яде безпроблемно. Дори им каза, че червената мухоморка не толкова отровна колкото я изкарват в детските приказки.. с усмивка им потвърди “аз съм ял червена мухоморка!”, Но господата продължаваха да се съмняват, че това е окей и продължиха да си бъдат така скептични към горските и планински благини с пънче и красива шапка.

 Изненадващо за тях се появи отново онзи старец и той с неговата усмивка. 👑

Тримцата започнаха да се обясняват как нямало места на заслона, а старецът още по-изненадващо им каза “Знам, знам, те момчетата горе ми казаха. Аз вчера си забравих блузата и се качих пак да си я взема..” той току-що им каза ,че ей така в рамките на един ден се е качвал два пъти до връх триглав?!?!
Чуденките на господата станаха толкова големи и червено-оранжеви сигнално като SOS сигнал, но с обратен знак и смисъл, те толкова изумени се спогледаха, че от този момент нататък те ще започнат да го наричат “Властелинът на планината” 
Нека да го кажем пак “Властелинът на планината” започна да ги разпитва отдалече, но господата като малки деца, като Адам и Ева разголени пред своя създател за първи път, когато са сложили смокиновите листа на техните интимни зони, се опитваха да отклонят темата И те да водят разговора. Задаваха въпроси за онази козя пътека сякаш теоретично сякаш от любопитство, някак периферно се опитваха да вземат информация от него. Разбира се Властелинът имаше точно определени реплики за такива маршрути и вероятно ако сте били внимателни ще се сетите за този израз “то там е едно такова мокро, едно такова никакво” и увери, че можело да минат оттам разбира се. Все пак ако си един владетел на планината, за теб не би трябвало да има някакви проблеми с нея. Господата се чувстваха толкова смалени и приземени от величието и скромността му, че направо си глътнаха АЗ-четата!!! Пред тях все още се усмихваше и говореше приятелски най-големия АС, който бяха виждали на живо. Поживо поздраво допиха си кафето досърбаха супата ти хайде надолу към селото, откъдето бяха дошли предишния ден. Този път по пътя си не видяха никакви гъби, нямаше почти никакви хора, тук-там по някоя кола слизаше надолу. В условията на подобно спокойствие, но все още нестанало скука, решиха този път наобратно да си наберат глог ,шипка и трънка. Господин В беше най – ентусиазиран и зае от Господин Н последното пликче торбичка, която бе скатал. С доволно количество природна зимнинаТе решиха, докато вървят така надолу пак към с. Тъжа, да измислят различни сценарии, в които включваха новият преосъзнат герой и владетел от своето пътешествие. Говореха на силен глас и се смееха, неподозирайки че следващата група пред тях само след няколко метра един от хората по-възрастен, докато си говори по телефона ще се обърне леко и ще ги види с едно око. Те срещнаха за пореден път усмивката на Властелинът на планината!! Бяхме изумени как така е отишъл пред тях и то с такава голяма група от седем-осем човека.. кога бяха тръгнали, че да са ги изпреварили?! по каква пътека бяха минали?? сякаш старецът просто искаше да се увери, че те безопасно ще се върнат там откъдето са дошли. Покровителствено ги погледна този път! Те бяха парирани от внезапната му материализация в момент, който въобще не очакваха!! 

“В планината могат да станат доста неочаквани и непредвидими неща, за които никой не може да бъде сигурен никога. Дори с чисто съзнание, без никакво натравяне от халюциногенни гъби, човек може да се сблъска с неща, които иначе в нормални обстоятелства и в градска среда /не планинска дестинация/ не биха се случили” 
Господата продължиха надолу отпрашиха като в пролетен ден, а на път за жп гарата вече си представяха как Властелинът ги чака там за да ги изпрати до вратата на втори вагон 🙂 той не се появи разбира се.
Господата и тримата продължаваха да не могат да предвидят събитията, както е само от начална техното пътуване от София до Тъжа триглав и обратно към Тъжа до София… 
Едно добро имаше след това преходче, че останаха благодарни, както за местенцето, където спаха (до незабравимия водопад), за живота и за невероятно приключение. Очаквайте тримата герои да разгърнат своето следващо приключение… вероятно към един изоставен миньорски град, но за това ще говорим следващия разказ. 
Ще продължи….

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

<span>%d</span> bloggers like this: