В края на предишната част господата Н, В и С на пръв поглед бяха постигнали първоначалната си цел, гледайки връх триглав на няколко метра от тях през мъгла, дъжд и суграшица. Когато слънцето се беше вече скрило и тъмнината започваше да превзема планинската верига, те също виждаха обаче през прозорчетата на така заслужения заслон светлина.. приближавайки го и тримцата усетиха дори и топлина!
Погледнаха покрива му и установиха, че оттам, от малкото му коминче се вие дим в тези неблагоприятни метеорологични условия.
Вратата се отвори! Излезе глъч от приятелски приказки и веселба, както и двама човека, които бяха решили да закадят с техните фабрични цигари.
“Здравейте, трима човека ли сте? То и ние бяхме трима, но дойдоха още двама.. дядовата ръкавичка* стана малко хаха.
Мокри, изтощени, но не и отчаяни тримата туристи утвърдително убедиха вече пребиваващите в заслона пет човека, че няма нужда да са гостоприемни, а по-скоро решиха:
1. Ще влезнат на топло да се поизсушат и попреоблекат
2. Ще се върнат обратно от връх триглав към хижа триглав, тъй като не било толкова лошо времето.
Речено-сторено, половин час им беше достатъчен на топло за да съберат сили, да поизсъхнат малко, да послушат останалите как говорят за инструменти, тесли, чукове, триони своя бит, култура житие и битие и да тръгнат обратно!!!
Също така и GPS-а им показваше 2 часа надолу щяха да са достатъчни за да намерят топлината на хижата и да вечерят най-сетне. Те даже се убеждаваха един друг на глас, някой по-скептичен от друг, друг по-реалистичен от трети, както и трети по-ентусиазиран и сигурен от останалите двама, изказвайки във въздуха тази суграшица и намаляващия дъжд … неща в които бяха почти на 100-110% сигурни освен господин Н, защото той дори не си носеше и челник горкия, а тъмното идваше доста сериозно-пленяващо и нямаше как без светлина да слезе човек от тези чукари!
Те си бяха запълнени с клек, диви коне 🐎 и там по-надолу ги чакаше дори онзи участък, за който думите на 80 годишния старец отекваха в пълните им глави от днешни спомени “то там е едно такова мокро, едно такова никакво, нали го виждате..”.
Господин В подаде ръка на господин Н и му зае челника на своя син. Така вече е друго нещо и по-добре изглеждаше сега! След подадената господинска ръка под формата на добър жест вече по всичко изглеждаше, че и тримата са добре сплотени, подсушени и добре екипирани! Ех, най-малко да виждат какво има пред тях, под тях и на десетина-петнайсет метра напред и встрани може би.
Бяха доста позитивни и надъхани дори ентусиазирани като за хора, които са ходили девет часа по стръмното с тези пусти раници, по някакви чукари между, които се намират клекове. Отново трябваше да гледат в краката си почти всяка стъпка поради скритите опасности точно в тези проклети клекове – пустите им храсталаци!
Леко навехнатия глезен на господин С например беше подведен и за малко да се навехне по-сериозно в разгара на тази почти зимна обстановка сред буйните скали.
С поглед на състрадателност и с детския челник на челото господин Н , последният постоянно се обръщаше назад за да се увери, че другарят му е в добро състояние.
Третият господин цепеше напред като нинджа.
Пак срещнаха погледите на конете, те пак така ги гледаха с техните огромни навлажнени очи на любов и емпатия, но не можеха да им помогнат..
Въпреки това фантазията на господин Н изобрети веднага една сцена, в която ясно се виждаше как тримата са яхнали по един голям планински див кон, натоварили си раниците на други три коня и зад тях се чува мелодията на някой стар каубойски филм примесен с прах и миризма на топла есен.. 🍁 разбира се това беше по-скоро нещо като сън или с други думи мираж’ в пустинята след дълго жадуване за оазис….
Реалността беше, че ако нямаха трети челник за г-н Н, борбата щеше да е загубена.
Тук е мястото и да спомена как тази предвидливост се забелязва и в другия господин, който може би заради изпитанията преживяни по маршрута ком-емине сам*, подготвяйки се цяла година преди да направи подобно двуседмично изпитание по цялата старопланинска верига!
Преминал през маршрута успешно веднъж той беше предвидил, че трябва ПЪК да има и резервни батерии.. изглежда много просто нещо, но батериите наистина свършват и те свършиха, изоставяйки завинаги скъпият GPS апарат на господин В!
Предадоха се просто СЕГА!! Ако господин С не беше предвидил този фактор, тази възможност и малка, но все пак съществуваща вероятност и не бе помогнал на господин В със своите три резервни батерии три пъти А (ААА), щеше да стане наистина страшнАААТааа ситуация.
Наличието на техническо оборудване в изправност обаче не беше гаранция за успех и те го знаеха макар и да не споменават нищо за това. . .
Пак господин В продължаваше да цепи напред като нинджа от японски филм 🎌, а господин С по никакъв начин не показа някакво съмнение, че ще стигнат. Дори твърдеше, че ще стане за по-малко от два часа!
Наистина след три часа и нещо ходене надолу най-сетне стигнаха нещо като по-равен участък.
Вероятно тъкмо бяха преминали през онова “едно такова хлъзгаво мокро едно такова никакво”-то, за което им говореше 80 годишния старец на изкачване. Нямаше и помен от сърнели те вече, а по-скоро виждаха хижата отгоре като в електронна игра. Изглеждаше им толкова реалистично да стигнат до нея след половин час, че само дето не извадиха една бутилка шампанско да разбият в скалите, както прави министър-председателя при откриване на нов национално стратегически обект като НОВА магистрала например!
Първо видяха една лампа, която вероятно светеше от самата хижа, а после и човек вероятно с фенерче в ръка, който блуждаеше доста бавно около нея. После видяха, че някой прави кръгчета с автомобил около хижа Триглав. И Трите глави на господата бяха изпълнени с емоции на удовлетворение сякаш наистина бяха стигнали до нея, едно чувство на завършеност започна да се изгражда в техните души. НАВЛЯЗОХА ДАЖЕ В ЛЕКИ СПОРОВЕ относно кой маршрут да подберат за да е най-добре като за финал, но все пак си следваха пистата, която им показваше джипиеса.
Някак съвсем естествено рязко слязоха надолу по доста стръмни участъци без никаква видима пътека, някакви есенни листа тъпчеха и се спускаха все по стръмно надолу.. чуваха шума на реката и гледаха по електронната карта, че вероятно скоро ще я пресекат.
Постоянно синхронизираха данните и от двата джипиеса много внимателно и се връщаха ако се случеше да излезнат дори и за малко от начертаната пътека в техните електронни устройства.
Повече от 14 часа те ходиха и се опитваха да стигнат до някое сухо място под някой топъл покрив, но това все оставаше незавършено, недостигнато, а само едно мислено продължение на краткото бъдеще с позитивен привкус и мирис на гъбена чорба, надежда и упование в тези професионални устройства. Вече бяха на ръба на силите си двама от тях предложиха да разпънат чувалите и да спят на едно малко “хоризонтално” парцелче, тъкмо закътано до една висока скала съвсем лек наклон, който не би позволил да се плъзнат и да паднат в бездната докато спят. Господин В все още настояваше да продължат да вървят, но тъй като другите бяха мнозинство, а може би защото самият той беше на края на силите свали раницата извади чувала и бързо се пъхна вътре в него, на топло. 🙏
Суграшицата и дъжда бяха престанали още преди два часа, над тях имаше чисто небе със звезди, реката шумеше силно, но и приятно.
И тримата се обадиха на своите жени и ги увериха, че са много близо до хижата и че има къде да спят, което беше самата истина.
Най-накрая имаше условия да хапнах нещо и да пийнат. Господин Н беше донесъл цял литър червен Пелин, който доста беше възхваляван, докато не го отвори и пийна директно от бутилката.
В този момент господин С се разочарова и каза “Еее, защо пийна директно?
Сега няма как да пием ние, защото можем да пренесем covid-19 по този начин”
Другите двама си носеха някакви 200 – 300 милилитра ракийка, която им дойде майче по-добре дори!
Българските мъже много често се делят на винари и ракиджии, тримата господа не представляваха никакво изключение, но по-скоро приемаха, че другият има право на предпочитания и това трябва да се уважава, както и отговорността пред обществото да се стремят да не разпространяват вируса беше с приоритет.
Господинът с детския челник доста се вдъхнови на по-късен етап и твърдеше, че ” тук до реката/скалата е купон ” , докато ракиджиите приемаха вечерта за нетолкова емоционална.
Заспаха по-рано и с по-уравновесени емоции при това. Въпреки, че бяха много изморени и се очакваше да спят като пънове, всеки един от тримата господа през час и половина два часа вдигаше глава, включваше челника и проверяваше дали другите двама не са се свлекли надолу… Имаше основание да се съмняват в устойчивостта на тяхната позиция, защото наистина около този малък псевдо-хоризонтален парцел наклонът беше ужасно стръмен. Страховито беше да хвърлиш нещо надолу и да не чуеш кога пада.. наистина ли беше толкова голяма тази бездна!
Този факт те установиха с още по-голяма сигурност и учудване, когато се събудиха на сутринта, при зазоряване и видяха, че всъщност с реката до тях е ВОДОПАД!
Може би същия водопад, който са виждали по време на изкачването (препратка към част първа) и са си мислили за чудното райско пръскало, което на свой ред се намира по-близко, там към Калофер и Карлово до една друга хижа наречена Рай.
Дали тази сутрин ще се окаже райска за господата или им предстои поредното изпитание преди да стигнат до хижата ще разберете в следващата четвърта част на краткия разказ “Властелинът на планината“!
Очаквайте 80-годишният старец пак да се появи, пак да ги изуми и те най-накрая да разпознаят неговото положение в планината статус и роля …
