Featured

От концертната зала на улицата с цигулка в ръка – разказ

Тъкмо бях оставил колата за стандартната годишна смяна на консумативи в любимия ми сервиз “Авто браво” и започнах да се отдалечавам оттам с бодра крачка и все по-широко отваряща се усмивка! Какво ме правеше толкова щастлив?

Това беше първата работа за деня, която отметнах и имах 1 – 2 часа за шляене, защото днес ми беше почивен ден!Казах си страхотно 🙂

Тъкмо сега ще намеря време да си активирам една опция на застраховката, за която наскоро ме търсиха от юробанк по телефона. Закрачих към втората си цел!! Обмислих ДВА варианта да отида до там:

ПЕША, което е 4 км ходене в жегата на този ярък летен ден наречен 27 юли, без слънчеви очила, с раница на гърба, горещи огромни слушалки. Черни, които ми топлят ушите отляво и отдясно СЪЩО

ГРАДСКИ ТРАНСПОРТ, но в комбинация с мисълта, че рискувам да се заразя с ковид – 19

Вие Какво бихте избрали?

Доста бързо си свърших оная втората работа и ми оставаше още доста време, докато ще чакам да се обадят за колата. Реших да закрача значително по-бавно НАОБРАТНО за да загубя някакво време, ставаше все по-горещо.

ВЛИЗАМ В ХЛАДНИЯ ПОДЛЕЗ НА ПЛИСКА и се натъквам на класическа музика в реално време от 🎻 цигулка, започвам да снимам човека без да го питам, нооооосъзнавам че все пак той има права и може да не иска да го снимам. Набързо до се извинявам и го питам дали е съгласен и той набързо казва, че както искам…

Застанах до един климатик, страхотно усещане, даже се заслушах в точните тонове на този цигулар. Започнах да бъркам в кесията си изброих точно два лева и 33 стотинки и един евроцент останал от почивката в Гърция. ДАДОХ МУ ГИ!

 

Властелинът на планината – част четири


След като тримата герои се събудиха в абсолютно нова реалност ВОДОПАД, ВЕРТИКАЛНИ СКАЛИ И ОТВЕСНИ ДЕРЕТА и установиха, че се намират на единственото в района сравнително хоризонтално местенце от няколко квадратни метра, разпънали своите чували, все още топли и сякаш намерили Оазис сред безбрежната пустиня, простирайки поглед в радиус от 20 30 метра С АБСОЛЮТНА СИГУРНОСТ УСТАНОВИХА колко голяма рядкост е в района да намериш по-нестръмно място за тези три чувала и колко малко вероятно е да са оцелели, защото и тримата, въртейки се цяла нощ в техните сънища и мечти не се бяха подхлъзнали в дерето!  Те някакси без да мислят в дъното на душите си осъзнаваха колко трябва да са благодарни затова, че не валя през нощта, че са намерили това кътче на благословение и благоволение предоставено от вселената точно, когато им е трябвало – в края на техния мъчителен преход и на път за хижата, КОЯТО ВСЕ ОЩЕ СЕ НАМИРАШЕ САМО НА 200 МЕТРА разстояние, а във времето: 22рия час от техния вълнуващ преход..* * *В планината нерядко се случва човек да си помисли или да види, че нещо е наблизо, а когато се опита да го стигне да се изненада! Както и повечето прогнози са невалидни!!
* * *
Неразртъркали още гуреливи очи, без обичайното кафе сутрин, от дума на дума от изречение на изречение, поглеждайки си телефоните им се искаше да споделят щастието със своите половинки. И тримата си помислиха дали да се обаждат или е твърде рано сутринта. Господин Н установи, че телефонът му няма обхват към А1, докато Господин В съвсем неволно натиска три пъти един бутон в бързината а и така, съвсем изключил, че преди година го е програмирал да изпраща SOS 🆘 сигнал, абсолютно не подозирайки, че това вместо да зарадва неговата половинка в живота ще изпрати сигнал със запис на водопада. 
Още по-малко подозирал, че тя ще си помисли, че наистина тримата господа са в абсолютна беда… Съвсем адекватно на подадения сигнал ще се обади на 112, ще даде телефонните номера на другите господа, тя се обади на другите две дами разбира се също, разтръбявайки навред, където падне този  НЕистински повтарям 🆘сигнал…. ..  ..
Всички включени в тази верига от оповестяване няма да имат вече нужда от кафе за да се събудят, защото ще възприемат нещата сериозно и наистина ще си помислят, че тримата господа, които се смеят около водопада, неподозирайки такъв ред от събития след натискането на спасителния бутон в грешка, са в реална опасност. Професионалистите ще се опитат да се свържат с трите номера, господин В ще комуникира с неговата половинка да даде обяснения и да изглади нещата, но тъй като сигналът за опасност е вече бил запуснат, господин С ще получи две последователни обаждания:
А) едното от планинската служба на гр. Карлово
Б) другото от дежурния полицай в град Казанлък. 
Нашият герой ще успее за много кратко време да убеди служителите, че това е фалшив сигнал, сигнал погрешно пуснат. Не след дълго и при 112 ще разберат, че това е фалшив сигнал наистина и че “жертвите” на технологиите и комуникациите са само отново символично да споменем САМО на  200 метра от хижата, освен това в отлично здраве и кондиция. 
Ура! Браво за готовността. Дано не се налага да ги тестваме отново всички се надяват 🙂
След по-горните следствия от погрешното натискане на бутона три пъти и възпроизведения SOS сигнал, и тримата герои се събудиха като кукуряци дори и да не бяха пили никакво кафе ☕
 Те все още не можеха да решат, дори на дневна светлина, дали да тръгнат обратно нагоре по реката, с което щяха да се удължи пътя им към хижата или пък да се пуснат в бездната надолу по реката, където беше най-краткия път и наистина само на 200 метра!! 
Господин В и С решиха да тестват да проучат надолу, но без тези, олекотени от изчерпване на хранителните ресурси вече само 15 килограмови раници, защото все още нямаха енергия за излишни ходове. 
Тук е мястото да направим препратка към онзи случайно намерен неразопакован XXL 🥐 кроасан, който господин Н беше намерил на първата почивка в началото на разказа (част първа) и беше прибрал прилежно в раницата си въпреки учудването на останалите, изглеждайки абсурден в техните очи в онзи не дотам далечен момент от предния ден. Сега обаче дойде време да захапе кроасана, четейки за съдържанието му, омаловажавайки наличието на палмова мазнина, както и всякакви консерванти, набухватели, гума гуар,  ксантанова гума и др. Възвеличавайки бързите калории, усещайки как започват да се усвояват и да му дава сили, той си помисли колко щеше да е хубаво ако беше пил едно кафе, но кафе нямаше на водопада. Само спомените за барчето в село Тъжа и човекът, който псуваше готвачът заради неговата чалма се въртяха в съзнанието на господин Н.
 Може би имаше все пак някакъв плацебо ефект, защото гладкомускулните влакна по неговата храносмилателна система започнаха да получават тонус и в резултат на това той започна да търси къде сухи къде мокри кърпички 🙂 изчисти токсините от предишния ден с няколко напъна 👎, погледна надолу към бездната И ЧУ другите да викат сякаш от 100 метра разстояние, но разбира се това му се струваше като шега, особено след преживелиците с фалшивия сигнал 🆘. Другите двама се появиха след около десетина минути усмихнати и го увериха, че не е възможно да се премине надолу по реката и да се стигне до хижата дори и без раници пак е невъзможно!!
Събраха партакешите набързо, и след няколко още детоксикиращи напъна се изстреляха вертикално нагоре и казаха чао на водопада, но никак не беше лесно нагоре с тези пусти раници! Движеха се с половин километър в час, нинджата пак цепеше напред. Сред пъстроцветните листа се откриваха следи от детоксикация на планински кози, а по-нагоре дори и на коне. 🐐🐏🏞️Господин Н случайно си помисли, че този трак, който “правилно” ги преведе според GPS системата през водопада и надолу по дерето вероятно е бил генериран на гърба на някоя планинска коза, която си е знаела перфектно  пътя по реката надолу към хижа триглав. Той си помисли също, че този перфектен път за планински кози е бил при предаван от поколение на поколение и най-накрая дори е успял да се интегрира в електронните устройства на хората, които цъкат нещо в ръка🤳 и така те да имат привилегията да опознават козите пътеки и да ходят в стъпките на тези красиви,  превъзхождащи хората в тези обстоятелства, мили животни:)
Преодолявайки около пет-десет почивки със сериозни запъхтявания, очите на тези смели пътешественици започнаха да долавят някъде там високо над скалите и над гората пробиващи слънчеви лъчи… Душите им започнаха отново да се стоплят с надеждата, че скоро ще излязат на по-равно. . 🙏
Разбира се господин В сряза пръв лентата в това последно изпитание “нагоре” , като скандираше пред другите, употребявайки думата “КЪР”, другият господин също се включи и започна да се спряга това слово, опитвайки се да изрази своето отношение към ситуацията с водопада и “козята” пътека. Господин Н обаче чуваше тази дума по циничен и неправилен начин и я свързваше с някакви псувни. Възмути се и каза на господата, че трябва да говорят по прилични неща!! Сканиращия пък се възмути от негова страна и възкликна “Ти пък голям е естет си станал!” При всички положения недоразумението се изчисти, когато слънцето ги огря и стопли техните отношения. Вече виждаха хижата, но на дневна светлина и всичко беше различно. Техните души се изпълниха с позитивна енергия, дори си взеха и една поука. 
“Внимавай какви думи изричаш в планината и какво предвиждаш, какво си пожелаваш, защото и шегата може да стане истина, най-теоретичната хрумка също, а може и обратното както и по-лошо и невъобразимо!”
Все още се чудеха как е възможно през нощта да са имали толкова голямо доверие на технологиите и специално на този “кози” трак! Радваха се на гледката и умерено вървяха по правилния път, усещаха невероятен баланс с природата след изпитанията, които бяха преживяли в нея. От време на време изпадаха в дълъг и неконтролируем смях, припомняйки сами на себе си за тази невероятна наивност, която са имали през нощта ходейки обаче в обратната посока вече. Не след дълго се озоваха в хижата и видяха в кухнята на масата как големите манатарки се усмихват на господата, които са ми бяха казали къде е най-голямата манатарка на достолепния старец с красивата риза. Освен вкусната супа решиха, че трябва най-сетне да пийнат по едно кафенце по стар турски обичай. Заприказваха се с готвача отвън, на така добре разположените на слънчева светлина маси дървени маси на открито, пред хижата. Обясниха и на него за своите познания по гъбарство, почерпени от Фейсбук, а той ми каза, че не знае за какво става въпрос и че най-сигурно да си берат Сърнела по това време тя е най-сигурно, че се яде безпроблемно. Дори им каза, че червената мухоморка не толкова отровна колкото я изкарват в детските приказки.. с усмивка им потвърди “аз съм ял червена мухоморка!”, Но господата продължаваха да се съмняват, че това е окей и продължиха да си бъдат така скептични към горските и планински благини с пънче и красива шапка.

 Изненадващо за тях се появи отново онзи старец и той с неговата усмивка. 👑

Тримцата започнаха да се обясняват как нямало места на заслона, а старецът още по-изненадващо им каза “Знам, знам, те момчетата горе ми казаха. Аз вчера си забравих блузата и се качих пак да си я взема..” той току-що им каза ,че ей така в рамките на един ден се е качвал два пъти до връх триглав?!?!
Чуденките на господата станаха толкова големи и червено-оранжеви сигнално като SOS сигнал, но с обратен знак и смисъл, те толкова изумени се спогледаха, че от този момент нататък те ще започнат да го наричат “Властелинът на планината” 
Нека да го кажем пак “Властелинът на планината” започна да ги разпитва отдалече, но господата като малки деца, като Адам и Ева разголени пред своя създател за първи път, когато са сложили смокиновите листа на техните интимни зони, се опитваха да отклонят темата И те да водят разговора. Задаваха въпроси за онази козя пътека сякаш теоретично сякаш от любопитство, някак периферно се опитваха да вземат информация от него. Разбира се Властелинът имаше точно определени реплики за такива маршрути и вероятно ако сте били внимателни ще се сетите за този израз “то там е едно такова мокро, едно такова никакво” и увери, че можело да минат оттам разбира се. Все пак ако си един владетел на планината, за теб не би трябвало да има някакви проблеми с нея. Господата се чувстваха толкова смалени и приземени от величието и скромността му, че направо си глътнаха АЗ-четата!!! Пред тях все още се усмихваше и говореше приятелски най-големия АС, който бяха виждали на живо. Поживо поздраво допиха си кафето досърбаха супата ти хайде надолу към селото, откъдето бяха дошли предишния ден. Този път по пътя си не видяха никакви гъби, нямаше почти никакви хора, тук-там по някоя кола слизаше надолу. В условията на подобно спокойствие, но все още нестанало скука, решиха този път наобратно да си наберат глог ,шипка и трънка. Господин В беше най – ентусиазиран и зае от Господин Н последното пликче торбичка, която бе скатал. С доволно количество природна зимнинаТе решиха, докато вървят така надолу пак към с. Тъжа, да измислят различни сценарии, в които включваха новият преосъзнат герой и владетел от своето пътешествие. Говореха на силен глас и се смееха, неподозирайки че следващата група пред тях само след няколко метра един от хората по-възрастен, докато си говори по телефона ще се обърне леко и ще ги види с едно око. Те срещнаха за пореден път усмивката на Властелинът на планината!! Бяхме изумени как така е отишъл пред тях и то с такава голяма група от седем-осем човека.. кога бяха тръгнали, че да са ги изпреварили?! по каква пътека бяха минали?? сякаш старецът просто искаше да се увери, че те безопасно ще се върнат там откъдето са дошли. Покровителствено ги погледна този път! Те бяха парирани от внезапната му материализация в момент, който въобще не очакваха!! 

“В планината могат да станат доста неочаквани и непредвидими неща, за които никой не може да бъде сигурен никога. Дори с чисто съзнание, без никакво натравяне от халюциногенни гъби, човек може да се сблъска с неща, които иначе в нормални обстоятелства и в градска среда /не планинска дестинация/ не биха се случили” 
Господата продължиха надолу отпрашиха като в пролетен ден, а на път за жп гарата вече си представяха как Властелинът ги чака там за да ги изпрати до вратата на втори вагон 🙂 той не се появи разбира се.
Господата и тримата продължаваха да не могат да предвидят събитията, както е само от начална техното пътуване от София до Тъжа триглав и обратно към Тъжа до София… 
Едно добро имаше след това преходче, че останаха благодарни, както за местенцето, където спаха (до незабравимия водопад), за живота и за невероятно приключение. Очаквайте тримата герои да разгърнат своето следващо приключение… вероятно към един изоставен миньорски град, но за това ще говорим следващия разказ. 
Ще продължи….

властелинът на планината – част третa

В края на предишната част господата Н, В и С на пръв поглед бяха постигнали първоначалната си цел, гледайки връх триглав на няколко метра от тях през мъгла дъжд и суграшица. Когато слънцето се беше вече скрило и тъмнината започваше да превзема планинската верига, те също виждаха обаче през прозорчетата на така заслужения заслон светлина.. […]

властелинът на планината – част третa

властелинът на планината – част третa

В края на предишната част господата Н, В и С на пръв поглед бяха постигнали първоначалната си цел, гледайки връх триглав на няколко метра от тях през мъгла, дъжд и суграшица. Когато слънцето се беше вече скрило и тъмнината започваше да превзема планинската верига, те също виждаха обаче през прозорчетата на така заслужения заслон светлина.. приближавайки го и тримцата усетиха дори и топлина!

Погледнаха покрива му и установиха, че оттам, от малкото му коминче се вие дим в тези неблагоприятни метеорологични условия.

Вратата се отвори! Излезе глъч от приятелски приказки и веселба, както и двама човека, които бяха решили да закадят с техните фабрични цигари.

“Здравейте, трима човека ли сте? То и ние бяхме трима, но дойдоха още двама.. дядовата ръкавичка* стана малко хаха.

Мокри, изтощени, но не и отчаяни тримата туристи утвърдително убедиха вече пребиваващите в заслона пет човека, че няма нужда да са гостоприемни, а по-скоро решиха:

1. Ще влезнат на топло да се поизсушат и попреоблекат

2. Ще се върнат обратно от връх триглав към хижа триглав, тъй като не било толкова лошо времето.

Речено-сторено, половин час им беше достатъчен на топло за да съберат сили, да поизсъхнат малко, да послушат останалите как говорят за инструменти, тесли, чукове, триони своя бит, култура житие и битие и да тръгнат обратно!!!

Също така и GPS-а им показваше 2 часа надолу щяха да са достатъчни за да намерят топлината на хижата и да вечерят най-сетне. Те даже се убеждаваха един друг на глас, някой по-скептичен от друг, друг по-реалистичен от трети, както и трети по-ентусиазиран и сигурен от останалите двама, изказвайки във въздуха тази суграшица и намаляващия дъжд … неща в които бяха почти на 100-110% сигурни освен господин Н, защото той дори не си носеше и челник горкия, а тъмното идваше доста сериозно-пленяващо и нямаше как без светлина да слезе човек от тези чукари!

Те си бяха запълнени с клек, диви коне 🐎 и там по-надолу ги чакаше дори онзи участък, за който думите на 80 годишния старец отекваха в пълните им глави от днешни спомени “то там е едно такова мокро, едно такова никакво, нали го виждате..”.

Господин В подаде ръка на господин Н и му зае челника на своя син. Така вече е друго нещо и по-добре изглеждаше сега! След подадената господинска ръка под формата на добър жест вече по всичко изглеждаше, че и тримата са добре сплотени, подсушени и добре екипирани! Ех, най-малко да виждат какво има пред тях, под тях и на десетина-петнайсет метра напред и встрани може би.

Бяха доста позитивни и надъхани дори ентусиазирани като за хора, които са ходили девет часа по стръмното с тези пусти раници, по някакви чукари между, които се намират клекове. Отново трябваше да гледат в краката си почти всяка стъпка поради скритите опасности точно в тези проклети клекове – пустите им храсталаци!

Леко навехнатия глезен на господин С например беше подведен и за малко да се навехне по-сериозно в разгара на тази почти зимна обстановка сред буйните скали.

С поглед на състрадателност и с детския челник на челото господин Н , последният постоянно се обръщаше назад за да се увери, че другарят му е в добро състояние.

Третият господин цепеше напред като нинджа.

Пак срещнаха погледите на конете, те пак така ги гледаха с техните огромни навлажнени очи на любов и емпатия, но не можеха да им помогнат..

Въпреки това фантазията на господин Н изобрети веднага една сцена, в която ясно се виждаше как тримата са яхнали по един голям планински див кон, натоварили си раниците на други три коня и зад тях се чува мелодията на някой стар каубойски филм примесен с прах и миризма на топла есен.. 🍁 разбира се това беше по-скоро нещо като сън или с други думи мираж’ в пустинята след дълго жадуване за оазис….

Реалността беше, че ако нямаха трети челник за г-н Н, борбата щеше да е загубена.

Тук е мястото и да спомена как тази предвидливост се забелязва и в другия господин, който може би заради изпитанията преживяни по маршрута ком-емине сам*, подготвяйки се цяла година преди да направи подобно двуседмично изпитание по цялата старопланинска верига!

Преминал през маршрута успешно веднъж той беше предвидил, че трябва ПЪК да има и резервни батерии.. изглежда много просто нещо, но батериите наистина свършват и те свършиха, изоставяйки завинаги скъпият GPS апарат на господин В!

Предадоха се просто СЕГА!! Ако господин С не беше предвидил този фактор, тази възможност и малка, но все пак съществуваща вероятност и не бе помогнал на господин В със своите три резервни батерии три пъти А (ААА), щеше да стане наистина страшнАААТааа ситуация.

Наличието на техническо оборудване в изправност обаче не беше гаранция за успех и те го знаеха макар и да не споменават нищо за това. . .

Пак господин В продължаваше да цепи напред като нинджа от японски филм 🎌, а господин С по никакъв начин не показа някакво съмнение, че ще стигнат. Дори твърдеше, че ще стане за по-малко от два часа!

Наистина след три часа и нещо ходене надолу най-сетне стигнаха нещо като по-равен участък.

Вероятно тъкмо бяха преминали през онова “едно такова хлъзгаво мокро едно такова никакво”-то, за което им говореше 80 годишния старец на изкачване. Нямаше и помен от сърнели те вече, а по-скоро виждаха хижата отгоре като в електронна игра. Изглеждаше им толкова реалистично да стигнат до нея след половин час, че само дето не извадиха една бутилка шампанско да разбият в скалите, както прави министър-председателя при откриване на нов национално стратегически обект като НОВА магистрала например!

Първо видяха една лампа, която вероятно светеше от самата хижа, а после и човек вероятно с фенерче в ръка, който блуждаеше доста бавно около нея. После видяха, че някой прави кръгчета с автомобил около хижа Триглав. И Трите глави на господата бяха изпълнени с емоции на удовлетворение сякаш наистина бяха стигнали до нея, едно чувство на завършеност започна да се изгражда в техните души. НАВЛЯЗОХА ДАЖЕ В ЛЕКИ СПОРОВЕ относно кой маршрут да подберат за да е най-добре като за финал, но все пак си следваха пистата, която им показваше джипиеса.

Някак съвсем естествено рязко слязоха надолу по доста стръмни участъци без никаква видима пътека, някакви есенни листа тъпчеха и се спускаха все по стръмно надолу.. чуваха шума на реката и гледаха по електронната карта, че вероятно скоро ще я пресекат.

Постоянно синхронизираха данните и от двата джипиеса много внимателно и се връщаха ако се случеше да излезнат дори и за малко от начертаната пътека в техните електронни устройства.

Повече от 14 часа те ходиха и се опитваха да стигнат до някое сухо място под някой топъл покрив, но това все оставаше незавършено, недостигнато, а само едно мислено продължение на краткото бъдеще с позитивен привкус и мирис на гъбена чорба, надежда и упование в тези професионални устройства. Вече бяха на ръба на силите си двама от тях предложиха да разпънат чувалите и да спят на едно малко “хоризонтално” парцелче, тъкмо закътано до една висока скала съвсем лек наклон, който не би позволил да се плъзнат и да паднат в бездната докато спят. Господин В все още настояваше да продължат да вървят, но тъй като другите бяха мнозинство, а може би защото самият той беше на края на силите свали раницата извади чувала и бързо се пъхна вътре в него, на топло. 🙏

Суграшицата и дъжда бяха престанали още преди два часа, над тях имаше чисто небе със звезди, реката шумеше силно, но и приятно.

И тримата се обадиха на своите жени и ги увериха, че са много близо до хижата и че има къде да спят, което беше самата истина.

Най-накрая имаше условия да хапнах нещо и да пийнат. Господин Н беше донесъл цял литър червен Пелин, който доста беше възхваляван, докато не го отвори и пийна директно от бутилката.

В този момент господин С се разочарова и каза “Еее, защо пийна директно?

Сега няма как да пием ние, защото можем да пренесем covid-19 по този начин”

Другите двама си носеха някакви 200 – 300 милилитра ракийка, която им дойде майче по-добре дори!

Българските мъже много често се делят на винари и ракиджии, тримата господа не представляваха никакво изключение, но по-скоро приемаха, че другият има право на предпочитания и това трябва да се уважава, както и отговорността пред обществото да се стремят да не разпространяват вируса беше с приоритет.

Господинът с детския челник доста се вдъхнови на по-късен етап и твърдеше, че ” тук до реката/скалата е купон ” , докато ракиджиите приемаха вечерта за нетолкова емоционална.

Заспаха по-рано и с по-уравновесени емоции при това. Въпреки, че бяха много изморени и се очакваше да спят като пънове, всеки един от тримата господа през час и половина два часа вдигаше глава, включваше челника и проверяваше дали другите двама не са се свлекли надолу… Имаше основание да се съмняват в устойчивостта на тяхната позиция, защото наистина около този малък псевдо-хоризонтален парцел наклонът беше ужасно стръмен. Страховито беше да хвърлиш нещо надолу и да не чуеш кога пада.. наистина ли беше толкова голяма тази бездна!

Този факт те установиха с още по-голяма сигурност и учудване, когато се събудиха на сутринта, при зазоряване и видяха, че всъщност с реката до тях е ВОДОПАД!

Може би същия водопад, който са виждали по време на изкачването (препратка към част първа) и са си мислили за чудното райско пръскало, което на свой ред се намира по-близко, там към Калофер и Карлово до една друга хижа наречена Рай.

Дали тази сутрин ще се окаже райска за господата или им предстои поредното изпитание преди да стигнат до хижата ще разберете в следващата четвърта част на краткия разказ “Властелинът на планината“!

Очаквайте 80-годишният старец пак да се появи, пак да ги изуми и те най-накрая да разпознаят неговото положение в планината статус и роля

Властелинът на планината – част втора

Малко преди да свърши предишната част, събирачът на плодове се радваше на най-голямата и сочна трънка на света, а сега ни предстои да продължим по техния път и да станем свидетели на следващата им среща с други може би по-ключови герои.

Пътят им се виеше умерено нагоре, преминаващ през горски терени, стръмни и хоризонтални участъци. Имаше семейна група от шест седем човека, които малко преди хижа триглав реагираха радостно, когато видяха тримата господа забързани стремглаво в посоката на кафенето и топлата всекидневна там.. направо им отправиха въпрос “накъде така сте се забързали с тази бодра крачка?” Отговорът беше дуалистичен, който господата със своите специфични три различни микроскопични интерпретации на света можеха да се отворят пред тези хора “и към върха, преди хижата, обаче ще се отбием за кафе и супа!!” Да не говорим, че единият господин носеше цял пакет тютюн! Как да съвместиш и трите неща и да се получи едностранен и еднозначен отговор на въпроса.

Разбира се, че светът е шарен и приключение дебне отвсякъде. Интересно съвпадение беше, че в топлата и суха всекидневна, мечтаейки за три броя гъбена супа, на господата им бяха предложени три различни варианта включително и четвърти и пети опции, но не и това, което те си бяха наумили и представяли.

Колкото и пуста да изглежда, дори да има ясен път и да виждаш ясно с очите си, че няма как да се промени плана ти, планината предлага много начини да ти се случи нещо много повече отколкото човек вижда и предполага с ума си

Поотпуснаха се на една скамейка (лит. пейка) по кафенце и супичка им дойде добре, стегнато бързо нарамиха раниците с идеята да не губят много време, че да стигнат по светло до върха за да пренощуват в заслона.

Пътят им ставаше все по-оголен, все повече се отдалечаваха от гората. Интересно обаче как се натъкнаха на гъби сърнели и то големи големи, не можеха да проумеят как така беше свършила гъбената супа като има толкова много гъби наоколо. Не им стискаше обаче и не взеха с тях дори и една бройка… Въпреки, че имаха два при това GPS-а пак се озъртаха за варианти и обсъждаха постоянно разни алтернативи.

В този така динамичен процес от нищото се появи един свеж старец видимо на 70-80 години, с изгладена риза нежно пъхната под елегантен тънък вълнен пуловер, държейки в едната си ръка 7-8 гъби, а с другата показваше пътя нагоре и обясняваше как няма маркировка, но имало някакви камъчета по пътя, които щели да отведат господата до желания заслон. Той погледна набързо няколко пъти към маршрута, същия който ние бяхме нацелили и се изказа по следния начин “То там е едно такова мокро, едно никакво..”

Светкавично Господин Н реши, че трябва да се отблагодари по някакъв начин на човека и му показа къде да намери най-голямата сърнела!! Старецът беше много доволен и отпраши надолу като млад сръндак сякаш му бяха показали, че има там трюфели за един милион долара:)

Главите на тримата туристи все повече се наклоняваха напред, все повече тежките раници ги дърпаха назад..

Битката със склона ставаше все по-ожесточена, освен ръбестите камъни започнаха да се появяват ниски на пръв поглед миролюбиви храсталачета от вида КЛЕК и господата все повече се преклоняваха пред тях, защото всъщност те бяха измамни и скриваха скалите и скалните и коварни цепнатини под себе си. И тримата внимаваха за да не попаднат и злополучно навехнат глезен м/у скалите.. господин С сякаш беше нарочно тръгнал с леко така навехнат глезен за да е по-адаптиран към обстановката, което не му пречеше да бъде втори почти през цялото време.

Господин В беше видимо по-лек от господин Н изплува успешно към първото място в 80% от случаите, а като наближиха върха достигна до 100% ПЪРВО място! Съответно и в тази последователност се сблъскаха със стадо диви коне 🐎, които наброяваха поне две дузини, но бяха с толкова индивидуален характер, че всеки кон имаше своята уникални поглед, усмивка, грива, цвят, окраска, осанка и поведение.. по ушите, гърбовете и гривите им се ръсеше суграшица.

🌨️Времето ставаше все по-студено и недоброжелателно.

Конете бяха толкова уравновесени, нито един не изпрахтя дори, камо ли да изцвили или да подгони някого. Като си около такова голямо животно винаги си представяш и имаш едно наум как може да те срита със задните си мощни и мускулести крака. И въпреки адреналинът, който произтича от подобна представа, господата бяха толкова изтощени и очевидно умаломощени, че животните започнаха вече да ги гледат не дотолкова изпитателно, колкото състрадателно и бяха готови да им се притекат дори на помощ ако излезе критична ситуация.

Дори и с по-малки от тези влажни конски очи, дори и с по-несъстрадаващ поглед би станало ясно, че 9 часа ходене с 20 килограмова раница, особено по такива стръмни каменни пътеки към края могат да изцедят доста ефективно силите на един🧗🧗🧗 истински натоварен ден, въпреки зареждащите духом планински пищности и красоти🥀🍂🌾

Пустата суграшица, ветровете и мъглите се засилваха, но не далече беше върхът и там притихналия заслон готов да приюти тези три изморени капнали души. Нямаше маркировка, но сякаш бяха на прав път и според GPS координатите и според пирамидките от камъчета, които някой старателно беше направил вместо маркировка.. някой се беше погрижил, та дори и да нямаш GPS да успееш да стигнеш до този малък покрив наречен заслон..

Наближавайки заслона и самия връх, пред тях се издигна една огромна бетонна сграда, която някога е била отворена и е служила за военни цели. Имаше знаме, което се развяваше в смесения дъжд / суграшица, приближавайки най-сетне и дългоочаквания заслон, те съзряха светлина през малките му прозорчета… Усещане за топлина сигурност и постигната цел, но защо лампите светеха👀 отвътре?

Чували сте, че надеждата , последна изчезва нали?

Какви са отговорите на тези въпроси и какво ще се случи с тримата господа през следващите минути очаквайте в третата следваща част на разказа властелинът на планината..

Властелинът на планината – част първа

Възможно е да сте ходили до втория по височина връх в старопланинската верига, който е разположен близо до връх Ботев. Съмнявам се обаче, че сте имали същото преживяване, каквото в годината на ковид пандемията 2020 господин Н, господин В и господин С изпитаха един есенен уикенд.


След като 13-14 години въпросните господа, грижейки се за семействата и децата си и личните си проекти, все не можеха заедно да отидат на планина да покорят някой връх, най-накрая дойде този момент и тримата да кажат “да можем” и се срещнаха на централна гара рано сутринта при изгрев слънце, потегляйки с железницата направо към центъра на земния рай наречен България! 


Връх “триглав” !! Това бе тяхната цел !!!Да стигнат до него и да нощуват в заслона..

 Трите глави на господата пообщуваха в купето на БДЖ, поразбудиха се, не само от кафето, а от един природен продукт “билкова кръв”, който г-н Н целенасочено беше купил от аптека. Той се опита да почерпи своите приятели, предлагайки еликсира в отделни чаши, поради опасността от зараза с популярния напоследък вирус и верваше, че това ще ги подкрепи в този едва разпъпващ се красив есенен ден. Г-н В беше скептичен и отказа, докато г-н С прие една чашка.. Отвори се приказка и времето се изниза като броеница, дори се появи малка опасност да пропуснат своята БДЖ спирка на с. Тъжа. Закрачиха към центъра на селото с план да заредят по още едно кафе. Разтовариха 20 килограмовите раници на площада и доста оптимизирано господин В се насочи към най-близкият хранителен магазин, господин Н право в кафенето, а господин С охраняваше раниците. В магазина беше скука, но в кафенето, което местните хора наричаха “барчето” вървеше сутрешно кулинарно предаване, освен барманката имаше един заседнал на стола си Клиент, който сякаш едновременно говореше и на нея и на телевизора и всичко беше толкова хармонично.  Господин Н сложи маската си, но сякаш омаян от тази идилия поръча в автоматичен режим “едно дълго кафе, но по-дълго като шварц – пълна чаша” и реално забрави за второто кафе, което беше обещал да вземе за другите. Нямаше и как да не забрави за обещанието си, защото цялата му оперативна памет беше погълната от една реплика на Клиента там “Ти турчин ли си, бе! Какъв си?”. Оказа се, че Готвачът от екрана има шапка, която наподобява черна чалма и се асоциира от Клиента като заплаха в националния ефир. Клиентът добави “Как така по българска телевизия ще се показва, че виж го той е с чалма, как така ще се облича като турчин!”. Господин Н веднага се опита да потуши това агресивно изказване “А, чалма:), нали е шоу!” и обясни на човека, че Готвачът вероятно се опитва да привлече вниманието на зрителите с тази шапка и интересна брада. Не му се вярваше обаче и отвърна “А, шоу то, шоу…”. Барманката се усмихна и каза “не му обръщайте внимание, той така си говори”. Пожелаха си взаимно приятен ден, върна се на площада и установи, че господин С си сменя панталоните с по-къси.

Господин Н се съгласи с идеята, защото и той беше започнал да се поти от кръста надолу, но му изглеждаше доста неприлично преобличането да става на центъра на селото, докато майки с деца, бащи, баби и дядовци се разхождат. Отиде зад една по-закътана сграда, отдалечавайки се от господин С, който каза “Хаха, те и там ще те видят ако искат”. Не след дълго господата бяха готови за първите си крачки към планината.  Температурата започна леко да се повишава, къщите все повече оредяваха, есенните плодове и цветя бяха по окапали и поувехнали. Господин Н апетитно обясняваше ,като истински събирач на плодове ,колко ароматни благини е заредил по пътя си този сезон. Дори в този момент, когато в разказът му ставаше най-интересен се натъкна на доста рядък вид див 🍋 лимон. Прибра няколко бройки набързо в раницата и обясняваше как със съпругата си правили градина в София и можел да му намери приложение като декоративно дърво.

Вече село Тъжа беше зад гърба им, срещу тях се виждаха две фигури на хора, вероятно това беше ферма, защото приближавайки се увеличаваше концентрацията на преработени тревни тревни продукти, които някои наричат културно фекалии. Едната фигура се хвърли на кросов мотор и за пърпори по чакълестия път, който водеше към селото, докато другият поздрави тримата туристи и накратко ги разпита накъде отиват.. фермерът беше видимо зарадван, че някой е решил да отиде до връх триглав?! Пожелаваше им лек път със своята широка искрена усмивка неколкократно, докато господата се отдалечаваха, навлизайки в първите горски територии на Стара планина…


Пътечките нагоре започнаха да стават все по-стръмни, по-песъчливи, горските птици все повече се въртяха около тези трима господа. От песен на песен се изминаха един-два часа, намирайки по пътя си различни гъби, господата съвсем сърцато споделяха своите знания относно и ядивните гъби, които наскоро са получили във Фейсбук, особено относно булка гъба. Не щеш ли някак си в този момент се материализираха три жени на средна възраст, които също разпалено говореха за гъбите. Туристите от приказка на приказка станаха все по интравентни, докато замлъкнаха и се забързаха, достигайки поизпотени своята първа почивка около една чешма, няколко маси с пейки, мястото, на което господин Н реши да прибере случайно намерения неразопакован кроасан XXL размер!!! Другите се спогледаха на четири очи и се разсмяха най-искрено. Той много бързо им разясни, че не обича шоколадови псевдо пълнежи и захар, А за палмовата мазнина въобще не спомена, но че аргументът му е ако има нужда от бърза енергия все пак да има една кифла за резерв. Бързо го хвана в лявата си ръка и го прибра в раницата на  топло.   Пак потеглиха, но вече се чувстваха по-комфортно, защото си смениха потните памучни тениски.

Излязоха на някакъв широк чакълест път, спрягаха една хижа, която за съжаление тази година вече не функционира. Интересуваше ги, защото хижата е много добро място за хапване, че дори и за спане, особено когато времето стане недоброжелателно, сурово и студено.

Отговорите на тези чуденки дойдоха по-бързо отколкото те очакваха и предполагаха.. втората им почивка беше със страхотна панорамна гледка. Даже можеха да видят Водопад* в дъното на дефилето (за препратка към водопада от част 4 на разказа кликнете тук). Замечтано гледаха натам, когато спря един съвременен и скъп пикап mitsubishi и започнаха да влизат в контакт двама човека от планинската спасителна служба.

Нямаше опасност от заразяване с ковид, защото слънцето беше понапекло, а всички знаем колко добре дезинфекцира произведеният от директната ултравиолетова радиация озон!

Специалистите много бързо дадоха информация защо хижата не работи. Изворната вода, с която се снабдявала вече била намаляла дотолкова през последните две години, че било нужно да я затворят засега. Все пак те увериха ,че следващата по път към върха хижа Триглав работи и дори в много добро състояние понастоящем.

Поживо поздраво се разделиха и господата поеха отново през някакви горски терени, сред които птичите песни пак се промъкваха по някакъв вълшебен начин.

Събирачът на храна се опита поне на два-три пъти да задържа групата около някакви шипкови храсти, както и около един глог, но най-голямото му желание да събере плодове за вкъщи беше концентрирано в едни огромни и сочни трънки, толкова големи, че дори по-големи от най-големите, които той познава в родния си край село Симитлери или Сюнетлери, както е писал Чудомир в своите разкази за казанлъшки регион. За препратка кликнете на тях..

Моята котка ли е [на улицата]

Радвам се да споделя тази котешка история с вас, читателю чудесен:) 
След ковид-19 епидемията 2020, на 15-ти септември, когато нашите дъщери участваха в първите си училищни мероприятия за годината. След като оставихме учебниците за подвързване. Видяхме се с две приятелски семейства на заведение и как за пръв път децата си поръчват самостоятелно от менюто. Усещането е космическо и наподобява илюзията за невероятно необвързване с тях!
Прибирайки се към вкъщи, с няколко работни ангажимента, с мислите какво правят котките, които оставихме у нас.. видяхме точно 200 метра преди да стигнем ✓ руска синя котка, на пръв поглед досуш като нашите три-четири месечни палета..
Реагирахме – това е нашата котка , тя е избягала!!!
Спряхме колата, която тежи 2 тона по най-стръмното нагорнище. Трима човека излязохме и видяхме, че това не е нашата котка всъщност, защото нашите са още деца. Тази конкретно имаше провиснали гърди, което най-вероятно означаваше, че е станала майка наскоро, В никакъв случай не беше нито Киара нито Бела, четири месечните ни близначета. Успокоихме се, поглеждайки се за кратко в очите. Затворихме вратите и някак по инерция се отправихме по – бързо към вкъщи, сякаш все още си мислехме, че нещо непредвидено се случва с нашите котки. 
Все пак нека да отбележим, защо сме толкова загрижени за разни създания, които хората на село например подминават и се отнасят с тях все едно са не просто нищожни и незначителни дори бих казал някакви навлеци около храната…
Кое ни кара да сме толкова загрижени за някакви две котки?? Дори и да ги гледаме, където живеем и да са породисти. Под нашия покрив. Дори емоционално да сме обвързани до някъде с тях. 
Защо са толкова важни за нас? Какво толкова намираме в тях? Намираме ли нещо или просто консумираме нещо?
Съжалявам за многото въпроси, но някак естествено ми идва този момент. Разбира се като се прибрахме вкъщи, двете котки си бяха по местата. Нямаше как да избягат, бях се погрижил всичко да е затворено, залостено, подсигурено разбира се. 
Но какво е “сигурно” ако хората не вярват в него, не са го проверили, не са си помислили какво ще се случи в различни сценарии? Могат ли хората да знаят какво ще се случи в следващия момент? Как хората могат да вярват, че наистина знаят какво ще се случи след като преживяхме абсолютна непредвидимост при 2020.. с няколко думи. Никой не знаеше и не можеше да предвиди какво ще се случи, футуролозите изгубиха своята работа на практика.
Сещам се за Тома неверни, който е набеден, а всъщност най-много е вярвал, че неговия Спасител е възкръснал. Знаете ли за тази история? Всъщност знаете ли истината при положение, че повечето хора масово знаят и са убедени, че Тома е неверник, защото е бъркал в раните на Исус за да се убеди, но богословите няма да ви кажат в заключение това. Имате ли своя истина и защо вярвате в нея? На какво се крепи реалността ви? Имате ли опит с реалността? 
Кое е това нещо, което ви дава пълна увереност да твърдите, че вие сте в реалния живот и събития. Имате ли усещането, че това всичко е един сън и скоро ще се събудите.. вероятно няма да отговориш на всички тези въпроси, но погледни един от тях. Опитай се да му дадеш пълното си внимание и да отговориш честно пред себе си. 
Вярвам, че дори и да отговориш само на един въпрос ако това е наистина пред огледалото, с ръка на сърцето , ако си честен със себе си, очи в очи, това ще промени твоя живот. Радостното и мотивиращото е, че твоят живот приятелю е много по-скъп от този на котките и че твоят живот може да бъде вечен. Всички сме чували, че котките имат до седем живота, но това е незначително на прага на вечността на твоята душа.

/размисли по път/

От Кремона до Кремона с цигулка в ръка [кратък разказ]

Преди четири-пет години излезе интересен концептуален и документален филм, чиито режисьор е наш приятел. И двамата имахме голямо желание да го гледаме, но все изтървахме прожекциите в София и страната. Това лято имахме малко повече време за себе си, защото децата бяха в провинцията при своите баби и тамошни приятели. Пак се оказахме на прага да пропуснем една от прожекциите на филма от Кремона до Кремона.

Желанието ни да го гледаме не идваше само от познанството ни с режисьора, но специално за мен беше това, че познавам много хора, които са работили в тази фабрика за музикални инструменти в град Казанлък наречена Кремона. Аз самият съм давал да ми правят инструмент по поръчка там и знам за няколко съдби, при които се е получила следната трансформация: Както си работиш във фабриката в Казанлък така в един следваща момент започваш да работиш в гр. Кремона Италия или започваш да правиш цигулки за Япония и така нататък. Искам да уточня, че фабриката в град Казанлък е наречена на град Кремона Италия.

След като изтървахме наскоро поредната прожекция решихме, че трябва да потърсим в Интернет и най-вероятно ще намерим начин да го изгледаме дори вкъщи. Оказа се възможно през един-два сайта +страхове от хакерски атаки накрая си платихме пет-шест лвл по интернет и изтеглихме филма за да огледаме какво се случва в него. 

Оказа се документален филм. Няколко човека разказваха за тяхната история, а именно как са работили за жълти стотинки в Казанлък правили са цигулки след това как са започнали да работят “на частно”, тоест в работилници в домовете си и как някой от тях са стигнали до град Кремона Италия, където наистина има впечатляващи майстори, търсене на този специфичен труд и добри заплати.
Бяхме доволни, че най-накрая този филм го изгледахме!! Желанието най-накрая се удовлетвори след четири-пет години разминавания на съдбата и няколко дена, след като го го изгледахме, се случи да пътуваме и да си приберем децата от същия този град Казанлък. Там живеят моите родители по една случайност.. 

Отивах да оправя багажа нещо там пред къщата и какво да видя до колата – симпатична синеока жена държи тялото на съвсем стандартна цигулка, без лак, просто бяло дърво. 
По селски и викам със силен глас, махайки с ръка “Хей, и при вас ли има лютиери?“ Тя попита неща там нещо? Имаше обаче и уличен шум.  Приближих се към нея да чувам по-добре!

Зададе ми уточняващи въпроси. Съпругата ми явно беше чула и също излезе от къщата и непринудено започна да участва в нашия разговор. Тя също разпозна, че синеоката симпатична жена с цигулката е главната актриса във филма, същия филм, който свалихме от интернет! И наистина като на филм до две-три минути се появи една бяла хубава кола с готина мацка шофьор – cool! Спря до нас отвори прозореца си и оттам се подаде нейния приятел, който беше другия главен герой във филма. Този път и аз и съпругата ми го разпознахме и така се ококорихме с усмивки на лица приятно изумени, защото шанс почти няма в тези обстоятелства да ни се случва чак пък дотолкова голямо съвпадение.

Оказа се, че е синеоката лютиерка подготвя инструментите до даден етап, след което ги дава на на другия главен герой и той довършва цигулката и накрая я лакира и продават. Подобни неща се сещам сега, че разказваха в самия документален филм от Кремона до Кремона.
С моята съпруга се почувствахме наистина, ама наистина ви казвам катооооо във филм! След като сме чакали четири-пет години съдбата да ни срещне с този филм и да го изгледаме, само няколко дена след това, пред очите ни да се появят главните герои, беше наистина интересен факт, който ни най-малко сме очаквали. Беше знаменателно за нас.


Някои хора казват, че няма случайни неща. Други хора вярват, че всичко е абсолютно случайно. В тези моменти си казвам “Господ не си играе на зарове” сещам се и за репликата на Айнщайн, който го е казал по повод на законите на вселената. Сещам се и за синхронността, която е описал Карл Юнг, но когато ти се случи на самия теб започваш вече да го живееш..

Стихотворение в отговор на тъмната поезия

Страхотно ми звучи макар и да е малко тъжно, а може би и някак тъмно, но в живота има още по-страшни там неща особено, където липсва светлина! На залеза се радвам аз сега, на тази топла и червена светлина.. кучетата лаят, керванът си върви, но знаем ли! Дали? може би трябва още да вървим за да видим светло бъдеще и ние. Може би петстотин години не са достатъчни за нас, но пък в сегашно време и 40 биха стигнали след като комунизмът си отиде. . Дали дали? Дали напуснал той е в нашите души. Надявам се да се намери прашинка позитивност в космическата душа на нашата народна психология, А не някакъв си Бай Ганьо да се разхожда като цар в часовете по история! И някак все пак събирам сили за да вярвам , че има начин и ще ни огрее тя със своята мека топлина и доброта. Ще тръгнем най-накрая заедно, към светлия тунел, към нещо по-висше, не някаква си наша там човешка цел,а нещо по-висше и отвъд … дори далеч от мисли и сърце някъде там в синьото небе , където гълъби летят, свободни, необременени, без грижи и проблеми :)(някой казват проблемен е живота, но не и в тази там посока!)

На улицата с цигулка – трета част

В предните две части на разказа имаше среща с цигулар, опит да посвирим заедно с него и сега е време да ви разкрия третата най-интересна част …

След като започнах може би малко натрапено да свиря заедно с този уличен цигулар, и след като изсвирих първите 78 тона с него, един от случайните минувачи се загледа към мен започна да пристъпва с бавни крачки фокусирайки най-вече върху моя инструмент с удивление изненада и въпрос! 🗝️

Какъв е този инструмент възкликна тя? Можете ли да ми кажете? Аз не знам как се нарича? Отговорих накратко с дума може би 2 и тя започна да изрежда какви ли не неща, започвайки от това, че идва от черквата Свети Седмочисленици, как българите са превърнали Черната Джамия в Християнски Храм, как днешните политици не могат да излъжат интелигентните млади хора и др. Представи се като врачка от село Врачево по средата на нейния монолог, опита се да ми подари иконка на някакъв светия, на който да съм се молил и да ме закриля. Това се случи в един невероятен момент от нейния разказ и повярвайте ми по-добре да не споменавам всичкото, която тя каза!

Аз най-учтиво и отказах иконката, защото съм вярващ християнин. Обясних и също как Господ Исус Христос е изпратил Святия Дух за наш утешител  и пътеводител, че нямам нужда да се моля на някаква иконка и т.н. знаете тези неща..

Тя набързо се съгласи и сякаш започна да става по-близка и да обяснява как ние сме знаели за святата Троица, за Бога, даже го свърза с дупките на моя струмент:

Ето тази първата дупка е Исус Христос, другите 7 са светите Седмочисленици, а последните три дупки които ти ми каза, че са дяволски всъщност са Бог Отец, Исус Христос и Святия Дух…”

Веднага разбрах, че е доста хлъзгава и ако и бях казал, че съм мюсюлманин сигурно щеше да говори съвсем други неща. Според мен тя се осъзна,  че прекалява със своя моноспектакъл, защото започна да се обръща и към цигуларя, който през цялото време само свиреше почти на 100% не и обръщаше никакво внимание, обясни на мен, че скоро щяла да си тръгне и такааа ..

Към цигуларя се насочи едно приятелско за него семейство. Отдалече започнаха да викат “как е баща ти” , заусмихваха се и почти се прегърнаха.

Мълчаливо прибрах моя инструмент и започнах пак да крача към автомобилния сервиз “авто браво”..

 

 

На улицата с цигулка в ръка – продължение на разказ

В предната част на разказа се оказах в хладния подлез на Плиска, дарявайки всичките си монети на един цигулар и планирах историята да се продължи …

Цигуларят я продължи по неочакван начин: СПРЯ да свири и ме разпита как ТАКА ми е интересна музиката? Каква е причината? Търсеше обратна връзка и я получи под формата 40 секундно обяснение за моя живот и решенията, които са ме довели до ТУК. Попитах го дали би имал против да извадя моя инструмент и да маркирам някои от неговите тонове т.е. да посвирим заедно с други думи? А и той вече беше засвирил една спокойна и стара градска песен и ми се приискваше на си подрънкам и аз малко в този шумен и пълен с преминаващи и ЗАБЪРЗАНИ минувачи подлез. Майсторът цигулар кимна одобрително, но с лек резерв и въпросителност в погледа. Бях на прага да се откажа, докато го изваждах, но всъщност доста пъргаво съединих ТРИТЕ части на моя инструмент и засвирих партията. Предполагам, че се сещате какъв е инструмента! Ако не, следващата част ще ви разкрие тайната ..